Един пътепис за юнашката среща в Русе през 1902 г.

Един пътепис за юнашката среща в Русе през 1902 г.

На 15, 16 и 17 август 1902 г. /стар стил – 2, 3 и 4 август/ в Русе се провежда юнашка среща между дружествата от крайдунавския град „Юнак“ и „Русенски юнак“ и тези от столицата „Юнак“ и „Юнак – Шипчески герой“. В срещата вземат участие и отделни юнаци от Плевен и Горна Оряховица. Наскоро сайтът „Спортна библиотека“ публикува изключително ценен архив на излизалия в Чирпан в началото на XX-и век вестник „Борич“ – орган местното юнашко дружество „Чирпански юнак“. „Борич“, с редактор адвокат Кирил Славов, е едно от първите печатни издания, които публикуват информация за дейността на юнашкото движение в цялата страна. Името „Борич“ е било на местния таен революционен комитет, основан от Васил Левски по турско време. В броеве 12 и 13 от 1902 г. чирпанският вестник помества пътеписa „Пътни бележки по другарската юнашка среща в гр. Русе“, подписан от софийският „юнак Н.“ Този разказ дава изключително детайлни подробности за спортната проява, състояла се в Русе преди повече от век. Посочена е пълната програма на юнашката среща, като са изброени всички спортни дисциплини, демонстрирани от участниците на русенския Велодром. Наред с това са дадени и подробности за съпътстващата културно-масова програма, която домакините са организирали за гостуващите юнаци. „СПОРТНО РУСЕ“ публикува пълния текст на пътеписа. Запазен е автентичният стил, с известна редакторска намеса, а в скоби са дадени някои обяснителни бележки. Още

За първите стъпки на организирания футбол в Русе

За първите стъпки на организирания футбол в Русе

В „Спортно Русе“ ви предлагам една статия от Андрей Перев, поместена в списание „Спортен преглед“ в броя му от 15 февруари 1923 г. Това е разказ на съвременник и свидетел на първите стъпки на организирания футбол в Русе. Нещо повече, авторът е деен участник в тези събития, защото месеци след тази публикация ще видим Андрей Перев, като делегат на Русенския спортен съюз, сред основателите на Българската национална спортна федерация (БНСФ) на учредителния й конгрес в София. Още

Колоезденето в спомените на Стефан Миланов

Колоезденето в спомените на Стефан Миланов

Стефан МилановВ рубриката „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическата гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.

Русенски спомени

В този откъс от книгата на Стефан Миланов „Русенски спомени“ се пренасяме директно на колодрума в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век, за да усетим атмосферата на състезанията. Увлекателният разказ ни припомня имената на наистина големи русенски колоездачи, донесли слава на града ни не само в национален мащаб. Днес времената са други. Новите ценности в съвременното общество наложиха разрушаването на русенския колодрум през 2007 г., за да бъде обслужено едно „публично-частно партньорство“. И сега единствено чрез спомените на проф. Миланов, като с машина на времето, е възможно да приседнем на трибуните на колодрума в компанията на старите русчуклии.

Русе е люлка на колоездачния спорт1. Успехите му в националните първенства по шосе и писта са известни. Градът има един от първите, а може би и първия в страната модерен колодрум2, построен по изискванията на този спорт. По колоспорта се увличаха много русенци. Известните състезатели Цанко Чернаев3 и Милко Клайнер4, за които се пееха и песни, вече бяха излезли от активна състезателна възраст, но оставиха след себе си много ентусиасти.

Милко Клайнер

Известният русенски колоездач Милко Клайнер - участник в Олимпийските игри в Париж през 1924 г. Снимката е правена пред ледените фигури на Бай Денчо Ножаров от сладкарница "Швейцария" през зимата на 1926 г. в Русе.

Една от основните предпоставки за развитието на колоезденето – колодрум – беше налице. Това осигуряваше провеждането на всички пистови дисциплини: бързина, издържливост на 101 тура, преследване, бягане по часовник и др. Шосейните състезания се правеха по шосетата за Велико Търново, Разград, Тутракан, Варна, които бяха с трошенокаменна настилка. Бял варовиков прах очертаваше отдалеч пътя на колоната, състезателите вдигаха този прах и изгаряха от жажда, но не се предаваха. Лошата настилка късаше гумите на велосипедите, случваше се състезател на падне.

Почти всичко беше оставено на личните възможности на състезателите. Те си търсеха велосипеди, те ги поддържаха. Този опит по-късно се оказа полезен за някои състезатели. Коста Дюлгеров5 и Насито използваха наученото и откриха велоремонтни ателиета.

Васил Маринов

Знаменосецът на Русенското колоездачно дружество Васил Маринов краси първите страници на спортния печат през 1926 г.

Спортистите тренираха по свой план, сами си осигуряваха участие в състезания. Появиха се Минчо Дамянов – издържливост на шосе, и Иван Косатев – на бързина. Гостуваха за състезания и много гости, между които Димитър Радев, Григор Добрев, Еню Молдовански, Рангел Митов, Цвятко Георгиев.

Колоездачните състезания бяха любимо зрелище на русенци. На колодрума имаше пейки, част от тях дори под покрив, но повечето зрители, особено младежите, седяха по тревата около циментовия кръг, ядяха семки, гледаха и крещяха при финалите и спринтовете. Състезанието неизменно беше озвучавано от военната духова музика, която в тежките моменти повишаваше напрежението и на състезатели, и на публика с изпълнението на една постоянна и традиционна мелодия в бърз ритъм. Тогава състезателите караха „на педали“, с наклонени напред тела и с поглед към финала, а публиката се изправяше на крака и всеки викаше каквото и колкото иска. След финиша крясъците спираха и се чуваха ръкопляскания.

Редът на състезанията, участниците и резултатите се обявяваха от втория етаж на една малка постройка за персонала на колодрума. Персоналът се представляваше от една щатна бройка – бай Петър. Оттам с помощта на тенекиена фуния, заместваща микрофон и усилвател, гръмогласен викач правеше съобщенията. Състезанията траеха по три-четири часа, изреждаха се по няколко серии на бързина, преследване, екипно и накрая се даваше старт за издържливост на 101 тура, около 30 км. Докато в бързината спорът се решаваше сравнително бързо, то в издържливостта това траеше около час, през който ставаха интересни неща.

Освещаване на колодрума през 1935 г.

Церемония по официално откриване и освещаване на новия колодрум с бетонова писта в Русе през 1935 г.

Имаше обичай за определени обиколки на състезанието, който пръв ги пресече, да му подаряват премии от по 100-200 лв. Дарителите бяха любители на този спорт, бивши състезатели, някои меценати на колоезденето и рядко дружеството на колоездачите. Обявява се например награда за 16 обиколки, бие се камбанката и състезателите спринтират. Винаги се намираха един-двама колоездачи, които бяха изостанали поне с една обиколка от основната група, но и те спринтираха, въпреки очевидната невъзможност да догонят и изпреварят останалите. Тук злите езици даваха единственото правдоподбно обяснение: изостаналите помагат на някои претенденти, като препречват пътя на конкуренцията и съответно получават „утешителна премия“ от наградата.

Понякога тази дисциплина се провеждаше вечер, за да се избегне горещината. Тогава на колодрума се запалваха няколко електрически лампи, които изобщо не бяха в състояние да осветят пистата и да осигурят нейното наблюдение от страна на журито. Когато групата преминаваше по слабо осветените места се чуваше характерен шум от плъзгане по виражите – достатъчно беше да падне един състезател, за да повлече след себе си още двама-трима. Никой не се смущаваше, всеки бързаше по-скоро да яхне колелото и да догонва другите.

Колоездачното дружество развиваше голяма дейност. Устройваше масови колопреходи и колоната на участниците беше много живописна, с резервните им униформи – бяла фланелка със зелена линия, зелени панталони, бяла шапка с козирка и златен ширит над нея. Начело на колоната се вееше зелено знаме, на което със златисти букви беше изписано името на колоездачното дружество. Няма да е пресилено, ако се каже, че привържениците на колоспорта не бяха по-малко от тези на футбола.

–––––––––––

1 Още в края на XIX век колоезденето е един от първите съвременни спортове, пробили път в Русе. В основаното през 1894 г. русенско телодвижително дружество „Горско пиле“ има отдел по колоездене. Националната федерация на колоездачите – Български колоездачен съюз е основан в Русе през 1902 г. По това време е открит и първият колодрум в града, наречен „велодром“ (велодрум).

2 Става дума за построеният през 1935 г. Градски колодрум – модерно за времето си съоръжение с циментова писта и трибуни за публиката. Тогава русенската община предоставя терена и съоръжението на Русенското колоездачно дружество за вечно ползване.

3 Цанко Чернаев – един от най-добрите български колоездачи през 20-те години на XX век. На него е посветен първият колоездачен марш от маестро Георги Атанасов.

4 Милко Клайнер – русенски колоездач, в последствие състезател по мотоциклетен спорт. Шампион на България по колоездене през 1923 г. Участник на Олимпийските игри в Париж през 1924 г, останал на 57-о място на шосе в крайното класиране. Един от основателите на Русенския мотоклуб и един от най-добрите български състезатели по мотоспорт през 30-те и 40-те години на XX век.

5 Коста Дюлгеров – русенски колоездач, записал исторически успех като победител в първата колоездачна обиколка на България през 1924 г.

Колодрумът 2005 г.
Русенският колодрум малко преди да бъде разрушен.

Още по темата:

Футболът в спомените на Стефан Миланов

Футболът в спомените на Стефан Миланов

Стефан МилановВ „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическата гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.

Русенски спомениПубликуваният по-долу откъс от неговата книга представлява автентичен разказ за футболния живот в Русе от края на 30-те и началото на 40-те години на XX век. Стефан Миланов ни дава едно от най-добрите описания на първия русенски „стадион“ – игрище „Алеите“, посочва сведения за русенските футболни клубове и за любимците на публиката от този период. Под черта са направени някои уточнения и допълнения към така предложения оригинален текст, който публикуваме с незначителни съкращения.

Футболът – една слабост на русенци, която води началото си още от първите години на XX век и която продължава и до днес. В годините преди Втората световна война в града имаше само едно футболно игрище – „Алеите“, което се намираше на мястото на днешния Дом на културата и парка около него. Всъщност това представляваше един подравнен терен без никакво тревно или друго покритие. Пръста на повърхността му беше натрошена от постоянната игра и превърната в ситна пепел. При мелета облакът прах скриваше играчите от погледа на публиката, а често пъти – и на съдията. В това време не можеше нито да се проследи топката, нито да се различат играчите. Всичко се изясняваше едва когато топката „изплуваше“ от облака… но до следващото запрашване.

А при дъжд прахолякът се превръщаше в рядка хлъзгава кал, по която играчите се пързаляха, а топката правеше непредвидими отклонения, особено ако калта от многото тъпкане стане на големи буци. За по-важни мачове теренът се оправяше – прикрепяше се цистерна с тръба към конска каруца, каруцата минаваше по няколко пъти напред-назад, от тръбата пръскаше вода и прахът улягаше. Считаше се, че всичко е наред, макар че водата стигаше да се полее само около вратите, центъра и най-прашните места, а горещото русенско слънце за броени минути премахваше следите от това оросяване.

Игрището се очертаваше с вар. Най-често я разсипваха ръчно с кофа, а когато отнякъде се намираше барабан, го пълнеха с вар на прах и го търкаляха по земята. Така малката механизация влизаше в сила и очертаваше линиите. Те се мереха с метър и се оправяха с опънат канап, но най-лесно ставаше на око. Корнерните ъгли бяха означени трайно с колчета. Вратите бяха без мрежи. Затова и споровете има ли – няма ли гол бяха направо исторически: трудно се установяваше откъде е минала топката – през вратата или вън от нея. По едно време поставяха телена мрежа, която след три-четири бомбени шута се разкъса в средата на вратата и става по-лошо, защото забитата топка се набождаше с стърчащите телени краища и се продупчваше. Това беше голяма трагедия, тъй като футболни топки липсваха по магазините и скъсаните трябваше да се кърпят. Това ги деформираше, те летяха накриво, подскачаха в различни посоки, а плондерите (вътрешната част на футболните топки) бяха увенчани с безброй лепенки, налепени една върху друга. Стигаше се дори дотам мачът да закъснее, докато се намери подходяща топка.

Напредък (Русе)

Членове и привърженици на спортен клуб Напредък (Русе), снимани през 30-те години на игрище "Алеите". © Репродукция: Спортна библиотека

За публиката нямаше нито пейки, нито трибуни. Това понятие беше космически отдалечено от реалността. Лекоатлетическа писта около терена нямаше и зрителите стояха прави или на сгъваеми столчета на самата тъч линия. Плътната маса от запалянковци беше в постоянно движение – отдръпваше се, когато играта се водеше около границата на терена, нахълтваше в игрището при интересни положения. Потърпевшите бяха много – едни чистеха прахта и калта от дрехите си, други се караха с играчите, трети – самите футболисти, гонеха например от вратата най-запалените.

При отбелязване на гол съдията изчакваше зрителите да освободят терена и тогава даваше сигнал за началния централен удар. През цялото време на мача корнерните ъгли бяха изпълнени с публика. За засилване на играча при ъглов удар зрителите освобождаваха тясна пътечка. Близостта им позволяваше да дават всевъзможни съвети на своя играч или да ругаят този от противниковия отбор. Чуваха се реплики: „Давай, ония свършиха кислорода!“, „Карай по крилото и свий по дузпата!“, „Спъни го!“, „Дебне те отзад!“, „Бий в ъгъла“… Имаше и житейски съвети от рода на този: „Ако ракията ти пречи на футбола, остави го тоя футбол, бе! Не ни мъчи да те гледаме!“.

Сред множеството непрестанно щъкаха деца. Игрището беше оградено с двуметрова зелена ограда и вечните гратисчии, малките запалянковци, лесно я прескачаха, още повече че около оградата имаше дървета, улесняващи десанта им. Играчите нямаха съблекални, душове и други удобства. за преобличане се използваше близката туристическа хижа, но след като тя беше разрушена при едно въздушно нападение (по време на Втората световна война – б.р.), и това нямаше вече. Някои играчи идваха по екип от дома си, облекли отгоре му един шлифер или балтон, други се събличаха на открито, обградени от почитателите си.

Алеите
Туристическата хижа на игрище „Алеите“ е ползвана за съблекалня от русенските футболисти през 20-те и 30-те години на XX век © Репродукция: Спортна билиотека

През почивките футболистите полягаха на сянка под някое дърво, слушайки указанията… на запалянковците. Имаше и шпиони, които се присламчваха до кръга на противниковия отбор и научили нещо за неговата тактика, бързаха да се върнат при своя и да доложат. Вода за миене и пиене доставяше една тръба със спирачен кран. Радиоуредби нямаше – нямаше и по улиците на града, табло за резултата – също, даже никой не знаеше, че такова нещо би могло да съществува.

Други футболни терени нямаше и клубовете ползваха за тренировки празни поляни, каквито се намираха доста из града или около него.

Самите футболисти бяха любители в истинския смисъл на това понятие. Те работеха във фабриките – захарната, „Мюлхаупт“, „Постоянство“, „Жити“ и др., бяха занаятчии, някои чиновници, железничари и от тези свои основни професии се прехранваха, а футбол играеха след работно време без никакво възнаграждение. Случваше се при победа или добра игра някой заможен привърженик на клуба да покани момчетата на кебапчета и бира.

Трудно се осигуряваше пътуването за междуградски срещи пак по липса на средства, а също и поради служебни причини. Футболните клубове се поддържаха от членски вноски, помощи от лични дарения и приходи от мачовете. Малко клубове имаха свои помещения, повечето държаха инвентара по домовете или в някой магазин на съмишленик.

Всеки квартал обичаше и тачеше своя клубен отбор и футболистите потегляха за игрището, заобиколени с голяма група запалянковци. Обикновено шествието завършваха момчетата от „младежкия“ отбор. Те носеха багажа на титулярите и това се считаше за голяма привилегия, особено ако си носил обувките на този, който е вкарал гол.

После всички се разполагаха на „своето“ място. Настъпваше времето за разузнаване – дошъл ли е противникът и кои са дошли, има ли болни играчи или препили ( ;–) – б.р.). Случваше се отборите да започнат играта с 10 или 9 играчи. Това не ги смущаваше, след някоя и друга минута или идваше закъснелият титуляр, или набързо обуваха един от малчуганите, който – искрящ от радост, че ще играе – два часа се мъчеше да рита с обувки по чужда мярка. Така се оформяха и резервните играчи.

За треньорска институция не може и да се говори. Имаше нещо като треньори, обикновено членове на ръководството, които работеха без заплащане. Тренировките се правеха два-три пъти седмично по поляните из града.

В град Русе съществуваха няколко футболни клуба:

1. „Левски“ – силен състав, достигнал финали за купата на страната, чиито привърженици бяха по-заможни хора от централната част на града. Временно разформирован поради наказание, през 1943 г. той беше пак възстановен.

2. „Напредък“ – добре обигран състав, в чиито редици играеха временно играчи от „Левски“, с червени фланелки и бели гащета като униформен цвят и съмишленици също от централната част на града.

3. „Раковски“ – с непостоянна игра, понякога доста силна; районът му беше около днешния Механотехникум и кварталите към Русенския университет „Ангел Кънчев“. Носеха сини фланелки и бели гащета. Съмишлениците му бяха предимно работници и занаятчии.

4. „Ангел Кънчев“ – с район около днешното кино със същото име, наричан „тимът на изненадите“, някога побеждаваше с висок резултат, някога падаше неочаквано. Униформа – изцяло черна

5. ЖСК – традиционно силен състав, ведомствен клуб на железничарите, униформа – шахматни фланелки, светлосини или бели гащета.

6. „Бенковски“ – млад необигран състав, район около днешния Градски стадион, тогава квартал „Керемидарите“1, униформа – зелени гащета, фланелки червено-бяло райе, съмишлениците му бяха предимно работници.

7. „Добруджа“ – млад състав, с играчи от „Добруджанския квартал“, днес около ул. „Сан Стефано“ към квартал „Локомотив“2. Униформа – изцяло жълта като златна Добруджа. Съмишлениците му бяха добруджански преселници, скромни трудови хора.

С тези отбори се провеждаше ежегодно градско футболно първенство. Победителят играеше вече за държавното първенство. При междуградски срещи публиката беше единна. Те се устройваха между представителни градски отбори3. Честта футболист да бъде включен в градския отбор, се извоюваше с труд по терена и в последствие за него се говореше с уважение. Вечните съперници бяха отборите на Пловдив и Варна, резултатите от срещите бяха двупосочни – ту за едните, ту за другите. Случваше се срещата да не завърши поради „инциденти на терена“.

Традиционно се провеждаше среща с отбора на Гюргево, Румъния. Мачът се обявяваше за международен, издигаха се знамената на двете държави, военната музика свиреше химните, разменяха се възпоменателни флагчета и всичко това придаваше особено настроение. Обикновено русенските футболисти печелеха тези срещи и това повишаваше тяхното самочувствие.

Тези мачове изявяваха и възможностите на запалянковците. Имаше един бивш футболист, викаха му Острото – може би защото беше висок и много слаб, който след контузия беше напуснал активната състезателна дейност. Той идваше на игрището с велосипед и при атака въртеше педалите към вратата, при контраатака бързо обръщаше посоката и пак се движеше с топката. След него дойде друг, още по-изобретателен. Беше арменец, казваше се Себо. Той съчиняваше лозунги и организираше тяхното скандиране – нещо, което смущаваше противника и окуражаваше своите.

Маро
Любимецът на русенската публика Марко Николов (Маро) – легендарен вратар на Левски и Напредък в годините преди Втората световна война.

Публиката имаше своите избраници. Най-популярен беше Маро Вратаря4 – играч на „Левски“ и „Напредък“. Среден на ръст, леко прегърбен, с каскет за защита от насрещното слънце, той имаше силно развито чувство за пласиране и рефлекс за отразяване на ударите във вратата. Отличи се и със спортно дълголетие – около 15-16 години пазеше вратата на своя отбор. Други добри вратари бяха Зарко – от ЖСК, Иванчо5 от „Ангел Кънчев“, Спиров6 на „Раковски“. От защитниците симпатиите привличаха Продан7 – „железният бек“ на „Левски“ и „Напредък“, Наната (от същите отбори), Тумбето8 и други. Много овации събираха с играта си: Анчето, нисък повратлив и финтов играч от „Ангел Кънчев“, малко мудният, но точен удара си Джон Бул и партньорът му Джапона9 от ЖСК, бързото крило Черкеза10, полузащитниците Гого Шумата от „Раковски“, Геврека от ЖСК, Петко бека от „Раковски“, Диндата11 – голаджия на „Левски“, Ябаноза – „А. Кънчев“ и редица други, които играеха сърцато и не жалеха силите си за победата. Поради наличието на много отбори в разгара на сезона футболните мачове се играеха по няколко на седмица и за един кръг се правеха три-четири срещи: събота след обед, неделя сутринта и неделя следобед. Въпреки това на стадиона, по-точно на игрището, публика имаше.

––––––––-

1 Квартал „Локомотив“ – днешния квартал „Цветница“ между покрития пазар при товарна гара и стадион „Локомотив“.

2 Квартал „Керемидарите“, известен още като Портокал махала (дн. квартал „Ялта“), заради многобройните малки предприятия за производство на тухли и керемиди в района.

3 Става дума за срещи между сборните отбори на съответните спортни области, съставени от най-добрите футболисти. Тези мачове са били използвани и за селекциониране на националния отбор по футбол в годините преди Втората световна война.

4 Марко Николов (Марата, Маро) – легендарен вратар на Левски (Русе), считан за един от тримата най-добри вратари на България през 30-те и в първата половина на 40-те години, наред с Ради Мазников (Левски Сф) и Тодор Дермонски (АС 23 София). Временно играе в Напредък (Русе) в годините, когато Левски (Русе) е разтурен. След 9-и септември 1944 г. се състезава за Русенец, Дунав и ДСО Динамо. Футболната му кариера продължава близо 30 години. Баща е на вратаря на Дунав от 60-те и 70-те години Любен Марков.

5 Иван Енев – вратар на Ангел Кънчев, Локомотив и Дунав през 40-те години.

6 Никола Спиров – вратар на Славия (София) и на националния отбор на България. Шампион на България със Славия през 1928 и 1930 г. Премества се в Русе поради смяна на местоработата си и в края на кариерата си играе за Раковски (Русе) в периода 1942-44 г.

7 Продан Новаков – футболист на русенските Левски, ЖСК, Ангел Кънчев-Левски, Юнак, Русенец, Локомотив и Дунав. Няма сведения да е бил състезател на Напредък, както е посочено в текста. Брат е на футболиста на Левски Костадин Новаков – Диндата.

Тумбето – футболистът на ЖСК Тумбев.

9 Джапона – футболистът на ЖСК Джапунов.

10Атанас Черкезов – футболист на русенските Левски, ЖСК, Русенец и Дунав.

11 Константин Новаков (Диндата) – футболист на русенските Левски. Ангел Кънчев-Левски, Юнак.

–––

 

 

Къде се е намирало игрище „Алеите“?

Къде се е намирало игрище „Алеите“?

Спортистите на Добруджа (Русе) са увековечени на снимка през 30-те години на игрище „Алеите“. Отзад вдясно се вижда новопостроеният Механотехникум /тогава Механо-техническо училище/. При правилна проекция излиза, че една от вратите на този първи русенски митичен „стадион“ е била на мястото на Вазата в Парка на младежта. Точното място на „Алеите“ е цялата днешна градинка на Вазата в парка. Още