В броя си от 15 септември 1943 г. столичният вестник „Спорт“ публикува под заглавие „Да помогнем на Русе – „Царицата на тихия бял Дунав“ статия от тогавашния си кореспондент в града В. Балтаджиев. Статията има ангажиращо заглавие с тревожна нотка и се опитва да даде моментна снимка на състоянието на спорта в Русе точно година преди Деветосептемврийския преврат.
Интересен момент е описанието, което В. Балтаджиев дава на заниманията на русенските спортисти по златните пясъци на Дунава през лятото. Плажният футбол добива широка популярност по света през 90-те години на XX-и век, но по всичко изглежда, че този спорт е бил практикуван в Русе, макар и любителски, още през 1943 г.
Снимка към статията показва елита на русенския футбол по това време нареден зад футболната топка на пясъка. Става дума за наистина елитни футболисти, направили име в „нормалния“ футбол в мачовете за Държавното първенство и Царската купа. Тук са братя Новакови, Тодор Горанов, Атанас Черкезов, Борис Митев и Савов от „Левски“, Иван Финков и Боздуганов от „Напредък“.
След като отделя място за дейността на туристите и на колоездачите В. Балтаджиев се спира на футбола. През 1943 г. Българската национална спортна федерация /БНСФ/ амнистира наказания с разформироване през 1940 г. най-силен русенски клуб „Левски“ заради отказа му да играе във финала за Царската купа.
„Може би „Левски“ заслужаваше наказанието си, но колко печални за русенския спорт бяха последиците от това наказание! Защото не бяха наказани група виновници, а наказан бе възходът на футбола в Русе, който [оттогава] изживя години на упадък“, пише Балтаджиев.
По неизвестна причина в статията се говори за седем действащи спортни клуба в Русе, като осмият – „Бенковски“, е пропуснат от автора.
Голямата болка на русенци по това време е липсата на годни за футболни мачове игрища. Единственото игрище за официални срещи е това на „Алеите“ в парка, което е собственост на общината. Останалите няколко игрища не са пригодени за нормален футбол, а стадионът на ЖСК на ъгъла на улиците „Плиска“ и „Тулча“ през 1943 г. все още е в строеж.
Затова и накрая авторът отново поставя ударението на игрището, като жизнена необходимост за развитието на русенския спорт.
