От романтиката на прашния терен на областното игрище „Алеите“ до големите спектакли на Градския стадион – вече един век русенският футбол води своя пълноценен живот. Трудно е да се посочи точната дата, на която всичко е започнало. От „ритнитопа“ на учениците от Мъжката гимназия при учителя Луи Айер, през „играта с дружествения топ“ на юношите от туристическо дружество „Дунав“, до първия отбор на белгийските и немски работници при Захарната фабрика и основаването на първия русенски спортен клуб „Сава“ /SAWA/ през 1919 г. – всяко едно от тези събития има своята изключителна роля за началния тласък на футбола в Русе.
В тази статия през призмата на участията на нашите отбори в първенството на България и в турнирите за различните купи ще проследим постигнатите от тях успехи в последния век. Следващите редове са един сбит преразказ, който обрисува историята на футбола в града ни – такава, каквато е. Още →
„Дунав“ се ражда на 16 февруари 1949 г. като обединение на русенските физкултурни дружества „Локомотив“, „Русенец при МВР“ и „Динамо“
На 16 февруари 2019 г. се навършват 70 години от създаването на общоградското физкултурно дружество „Дунав“ в Русе. Макар отбелязването на тази дата да минава преди всичко под знака на днешния футболен клуб заради многобройните му привърженици, е нужно дебело да се подчертае, че юбилеят принадлежи и на всички сегашни клубове, развиващи други колективни /баскетбол и волейбол/, както и индивидуални спортове под името „Дунав“.Още →
Думата „дерби“, заимствана във футбола от конния спорт, няма превод на български. Макар да е почти синоним на „съперничество“, „дербито“ придава съвсем друг, по-голям заряд – съперничеството е ожесточено, битката не рядко е кървава… Дерби са мачовете между отбори от един и същи град, или от един регион, а понякога това „съперничество“ може да има съвсем други корени, далеч от географските.Още →
С „хванати“ съдии, скъпи подаръци и един апартамент за 50 000 лв. „Дунав“ влиза в „А“ група за сметка на „Шумен“ през 1984 г.
Името на футболния отбор на Дунав (Русе), наред с повече от 30 други тимове от цялата страна, изплува в разсекретени документи на Държавна сигурност от началото на 80-те години. През сезона 1983/84 русенци се борят за влизане в „А“ група и в крайна сметка успяват да спечелят промоция в елита след инфарктни квалификации с отбора на „Шумен“. Нерегламентираните взаимоотношения и корупционните практики между шефовете на „Дунав“ и началниците на Българската федерация по футбол, доказани в документите на ДС, обаче, оставят широко отворен въпроса за това как русенският тим е преодолял повечето си съперници в хода на първенството на Северната „Б“ група. Основните съмнения тук са за съдийската подкрепа, която „Дунав“ очевидно е получавал по време на целия сезон. Още →
Това е история за отминали времена и за един забравен, но много ценен за онези години спортен трофей. Дължим я на русенския специалист по образна диагностика д-р Спас Казанджиев. Той се оказа пазителят на „Подковата на щастието“, за която са се надбягвали ежегодно най-добрите лекоатлети в периода 1934 – 1944 г. Става дума за щафетните бягания 4x100 м, провеждани при голям интерес и пред многохилядна публика директно на главната улица „Александровска“. Участие взимали представителните лекоатлетически отбори на спортните клубове в града. Още →
На 15, 16 и 17 август 1902 г. /стар стил – 2, 3 и 4 август/ в Русе се провежда юнашка среща между дружествата от крайдунавския град „Юнак“ и „Русенски юнак“ и тези от столицата „Юнак“ и „Юнак – Шипчески герой“. В срещата вземат участие и отделни юнаци от Плевен и Горна Оряховица. Наскоро сайтът „Спортна библиотека“ публикува изключително ценен архив на излизалия в Чирпан в началото на XX-и век вестник „Борич“ – орган местното юнашко дружество „Чирпански юнак“. „Борич“, с редактор адвокат Кирил Славов, е едно от първите печатни издания, които публикуват информация за дейността на юнашкото движение в цялата страна. Името „Борич“ е било на местния таен революционен комитет, основан от Васил Левски по турско време. В броеве 12 и 13 от 1902 г. чирпанският вестник помества пътеписa „Пътни бележки по другарската юнашка среща в гр. Русе“, подписан от софийският „юнак Н.“ Този разказ дава изключително детайлни подробности за спортната проява, състояла се в Русе преди повече от век. Посочена е пълната програма на юнашката среща, като са изброени всички спортни дисциплини, демонстрирани от участниците на русенския Велодром. Наред с това са дадени и подробности за съпътстващата културно-масова програма, която домакините са организирали за гостуващите юнаци. „СПОРТНО РУСЕ“ публикува пълния текст на пътеписа. Запазен е автентичният стил, с известна редакторска намеса, а в скоби са дадени някои обяснителни бележки. Още →
Признавам си, заглавието на тази статия не е мое хрумване. Така нарича героя на днешния ни разказ проф. Стефан Миланов в своята книга „Русенски спомени“. Един от първите спортни историографи на Русе Любен Гинев пък е доста по-кратък, но категоричен: „Неповторимият Маро!“
Провеждането на летни тренировъчни лагери е част от подготовката на русенските футболни отбори от десетилетия насам. Още през 30-те години на XX-и век спортната преса информира за лагери и контролни мачове, играни от Раковски (Русе) и ЖСК (Русе) в Трявна и околностите му. През годините след това планинските курорти от северната страна на Стара планина продължават да приемат русенските футболни тимове в горещите летни месеци преди началото на първенствата. Още →
В рубриката „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическа гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.
В новия откъс от книгата на Стефан Миланов „Русенски спомени“ отново се пренасяме в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век. Този разказ е пропит с гъсти сини кълбета дим, излизащи през ауспусите на мотоциклетите по време на състезания. Картината на ревящите железни коне по големите булеварди и в центъра на Русе за съжаление е непозната на днешните жители на града. А преди толкова години е била една неповторима атракция, събирала публика и моторджии от близо и далеч.
Мотоциклетните състезания навлязоха масово в живота на русенци в периода около 1939-1940 г. Тъй като бяха свързани с развитието на техниката, нещо модерно и почти невиждано до това време, завладяха стремглаво главите на младите хора. Не съществуваха никакви специални съоръжения за този спорт. Използваше се циментовата писта на колодрума, градските улици – за т. нар. градско каране, и шосетата край града – за състезания по шосе. Извън града мотоциклетите вдигаха много повече прах по шосето, спрямо този от колоездачите и състезателите се връщаха с побелели от прах екипи, с опушени очила, засипани с пепел машини. Често пукаха гуми, проблем бяха повредите в двигателите, които мотоциклетистите трябваше да се научат сами да поправят.
За лошите пътища имаха заслуга и самите машини, които бяха стари, произведени преди поне 10 години, износени, с подновявани части и възли на принципа на приспособяването, нещо като „смесена марка“, както ги наричаха шегобийците. Първообразите им бяха ДКВ, НСУ, „Триумф“, „Сакс“ и всевъзможни други марки, внесени в страната през двадесетте и тридесетте години. И за тях нямаше нито вътрешни, нито външни гуми. Бензинът беше под възбрана и се раздаваше по нарядна система, така че за да се спортува с мотоциклет при тези условия, трябваше много силна спортна страст и воля. И въпреки тези трудности, имаше русенски състезатели по мотоспорт, имаше дори нещо като русенска школа, която продължи състезателната си дейност и след 9-и септември 1944 г.
Любимци на русенската публика и вечни съперници за първото място бяха Йордан Цветков и Димитър Марчев (Митиката). Заедно с тях се състезаваше Иван Ковачев (Геометрията), също така Димитър Дончев (Доктора) от Полски Тръмбеш, Иван Илиев (Тенекето) от Ямбол, Метю Метев от Габрово и голяма група столични мотористи, като държавния шампион Цоню Ангелов, Тихомир Млечевски, Владо Миладинов, по-късно Йордан Топлодолски, понякога братя Соколови. Гости на Русе бяха за определени състезания и мотоциклетисти от Букурещ, което възбуждаше публиката.
Два-три дни преди състезанията градът гърмеше от шума на мотоциклетите. Правеха се изпробвания на писта, по улиците и по шосетата, регулираха се двигатели, сменяха се износени части и се превеждаше техниката в бойна готовност. Тези манипулации се извършваха край техническите работилници на самите състезатели, тъй като повечето от тях бяха мото- и автомонтьори, а край тях винаги се събираше група от почитатели, които гледаха настройката на двигателите и гадаеха какво ще бъде представянето с тази машина. Двигателите и липсата на части дотолкова затрудняваха състезателите, че трябваше да измислят най-причудливи начини за поправка или замяна. Иван Цветков беше измислил за своя мотоциклет специална марка „Ярмомелка“. Зад нея в машината се криеха какви ли не части, които все пак я караха да върви. „Марката“ беше широко известна в града и на едни състезания увлеченият говорител я съобщи наред с ДКВ, „Сакс“ и другите мотоциклети.
Първият тур на състезанията се провеждаше обикновено в неделя сутринта по улиците на града и представляваше затворена обиколка по няколко кръга с маршрут от Центъра по главната улица до сегашния площад пред Дома на културата, остър десен завой по бул. „Съединение“, продължение по ул. „Петко Д. Петков“, чупки около градската градина при паметника на свободата и ляв завой по ул. „Борисова“ чак до площада пред Централна гара, където с десен завой по „Николаевска“, покрай Старата поща се влизаше пак по главната улица и маршрутът се затваряше в центъра пред Съдебната палата.
Целият терен беше павиран с едри ръбести павета. Трасето с острите си завои и няколко прави отсечки изискваше голяма сръчност от състезателите. По опасните места се поставяха бали със слама, но публиката изцяло превземаше тротоарите по целия маршрут и отблизо следеше развоя на битката. Моторите ревяха, хвърляха сини кълба дим, поднасяха на завоите и аха-аха да се ударят в тълпата или в някоя стена, но изведнъж „дръпваха“ по правите отсечки с бясна скорост до следващия завой.
Градът по време на състезания беше толкова шумен, че правеше съпричастни на спорта и най-незаинтересованите. На финала чакаше огромна тълпа, която с бесни викове приветстваше победителите, особено ако бяха русенци. След обяд цялата тази пукотевица се пренасяше на колодрума за състезания на писта. По-късно в средната празна част на колодрума беше направена овална писта „дър-трак“, покрита със сива сгурия. Теглеше се жребий за разпределението по серии и редът на явяването се обявяваше по традиционната йерихонова тръба. На победителите се раздаваха награди и след това победители и победени отиваха в някой ресторант, най-често „Ив. Марков“, за да укрепят спортната си и професионална дружба.
Братя Соколови демонстрираха акробатически пилотаж на мотоциклети. В едно „буре“, високо 5 – 6 метра, те засилваха мотоциклетите си до такава степен, че успяваха да се изкачат по отвесната стена до най-високия ръб и да правят там в хоризонтално положение обиколки по неговата периферия. В „кълбо“, изградено от мрежеста метална конструкция, те правеха вертикални обиколки по меридиана на сферата, при което човек и мотор по силата на центробежността бяха обърнати с главата надолу. И двамата братя – Димитър и Григор, бяха овладели до съвършенство този трик, изпълняваха го хладнокръвно, което будеше възхищението на всички зрители.
Русенци и сега смятат, което си е чиста истина, че техният град, заедно със София, беше центърът на мотоспорта в България. С изключение на общонационалните първенства, в Русе се провеждаха много интересни и повече на брой състезания. В две от тях по това време участваше и единствената жена – състезателката Парашкева (Паца) Манчева.
Мотоциклетно състезание пред Доходното здание в центъра на Русе, точно като това което ни описва Стефан Миланов.
В „Спортно Русе“ ви предлагам една статия от Андрей Перев, поместена в списание „Спортен преглед“ в броя му от 15 февруари 1923 г. (допълненена и препечатана в същото списание на 20 ноември с.г.) Това е разказ на съвременник и свидетел на първите стъпки на организирания футбол в Русе. Нещо повече, авторът е деен участник в тези събития, защото месеци след тази публикация ще видим Андрей Перев, като делегат на Русенския спортен съюз, сред основателите на Българската национална спортна федерация (БНСФ) на учредителния й конгрес в София. По-късно Перев напусна Русе и се завръща в родното Павликени, където продължава да бъде спортен деятел в продължение на десетилетия.Още →
В рубриката „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическа гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.
