„Подковата на щастието“ се усмихна отново след 70 години

„Подковата на щастието“ се усмихна отново след 70 години

Това е история за отминали времена и за един забравен, но много ценен за онези години спортен трофей. Дължим я на русенския специалист по образна диагностика д-р Спас Казанджиев. Той се оказа пазителят на „Подковата на щастието“, за която са се надбягвали ежегодно най-добрите лекоатлети в периода 1934 – 1944 г. Става дума за щафетните бягания 4x100 м, провеждани при голям интерес и пред многохилядна публика директно на главната улица „Александровска“. Участие взимали представителните лекоатлетически отбори на спортните клубове в града. Още

Един пътепис за юнашката среща в Русе през 1902 г.

Един пътепис за юнашката среща в Русе през 1902 г.

На 15, 16 и 17 август 1902 г. /стар стил – 2, 3 и 4 август/ в Русе се провежда юнашка среща между дружествата от крайдунавския град „Юнак“ и „Русенски юнак“ и тези от столицата „Юнак“ и „Юнак – Шипчески герой“. В срещата вземат участие и отделни юнаци от Плевен и Горна Оряховица. Наскоро сайтът „Спортна библиотека“ публикува изключително ценен архив на излизалия в Чирпан в началото на XX-и век вестник „Борич“ – орган местното юнашко дружество „Чирпански юнак“. „Борич“, с редактор адвокат Кирил Славов, е едно от първите печатни издания, които публикуват информация за дейността на юнашкото движение в цялата страна. Името „Борич“ е било на местния таен революционен комитет, основан от Васил Левски по турско време. В броеве 12 и 13 от 1902 г. чирпанският вестник помества пътеписa „Пътни бележки по другарската юнашка среща в гр. Русе“, подписан от софийският „юнак Н.“ Този разказ дава изключително детайлни подробности за спортната проява, състояла се в Русе преди повече от век. Посочена е пълната програма на юнашката среща, като са изброени всички спортни дисциплини, демонстрирани от участниците на русенския Велодром. Наред с това са дадени и подробности за съпътстващата културно-масова програма, която домакините са организирали за гостуващите юнаци. „СПОРТНО РУСЕ“ публикува пълния текст на пътеписа. Запазен е автентичният стил, с известна редакторска намеса, а в скоби са дадени някои обяснителни бележки. Още

Любимецът на русенската публика

Любимецът на русенската публика

Признавам си, заглавието на тази статия не е мое хрумване. Така нарича героя на днешния ни разказ проф. Стефан Миланов в своята книга „Русенски спомени“. Един от първите спортни историографи на Русе Любен Гинев пък е доста по-кратък, но категоричен: „Неповторимият Маро!“

Още

Локо (Русе) и Дунав мерят сили в контрола в Тревненския Балкан през лятото на 1967 г.

Локо (Русе) и Дунав мерят сили в контрола в Тревненския Балкан през лятото на 1967 г.

Провеждането на летни тренировъчни лагери е част от подготовката на русенските футболни отбори от десетилетия насам. Още през 30-те години на XX-и век спортната преса информира за лагери и контролни мачове, играни от Раковски (Русе) и ЖСК (Русе) в Трявна и околностите му. През годините след това планинските курорти от северната страна на Стара планина продължават да приемат русенските футболни тимове в горещите летни месеци преди началото на първенствата. Още

Триумфът на ЖСК (Русе) с Железничарската купа през погледа на Стефан Доганов

Триумфът на ЖСК (Русе) с Железничарската купа през погледа на Стефан Доганов

ЖСК (Русе) е основан на 4 декември 1930 г. За много кратък период от време футболният тим на русенските железничари излиза от рамките на своето ведомство и се превръща в един от лидерите в градското първенство. Причините за това са най-различни, но може би най-силно значение за нарасналата неимоверно много репутация на ЖСК (Русе) има спечелената през 1936 г. Железничарска купа. Още

Мотоциклетният спорт в спомените на Стефан Миланов

Мотоциклетният спорт в спомените на Стефан Миланов

Стефан МилановВ рубриката „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическа гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.

Русенски спомени

 В новия откъс от книгата на Стефан Миланов „Русенски спомени“ отново се пренасяме в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век. Този разказ е пропит с гъсти сини кълбета дим, излизащи през ауспусите на мотоциклетите по време на състезания. Картината на ревящите железни коне по големите булеварди и в центъра на Русе за съжаление е непозната на днешните жители на града. А преди толкова години е била една неповторима атракция, събирала публика и моторджии от близо и далеч.

Мотоциклетните състезания навлязоха масово в живота на русенци в периода около 1939-1940 г. Тъй като бяха свързани с развитието на техниката, нещо модерно и почти невиждано до това време, завладяха стремглаво главите на младите хора. Не съществуваха никакви специални съоръжения за този спорт. Използваше се циментовата писта на колодрума, градските улици – за т. нар. градско каране, и шосетата край града – за състезания по шосе. Извън града мотоциклетите вдигаха много повече прах по шосето, спрямо този от колоездачите и състезателите се връщаха с побелели от прах екипи, с опушени очила, засипани с пепел машини. Често пукаха гуми, проблем бяха повредите в двигателите, които мотоциклетистите трябваше да се научат сами да поправят.

За лошите пътища имаха заслуга и самите машини, които бяха стари, произведени преди поне 10 години, износени, с подновявани части и възли на принципа на приспособяването, нещо като „смесена марка“, както ги наричаха шегобийците. Първообразите им бяха ДКВ, НСУ, „Триумф“, „Сакс“ и всевъзможни други марки, внесени в страната през двадесетте и тридесетте години. И за тях нямаше нито вътрешни, нито външни гуми. Бензинът беше под възбрана и се раздаваше по нарядна система, така че за да се спортува с мотоциклет при тези условия, трябваше много силна спортна страст и воля. И въпреки тези трудности, имаше русенски състезатели по мотоспорт, имаше дори нещо като русенска школа, която продължи състезателната си дейност и след 9-и септември 1944 г.

Колоездачи и мотористи

Снимка на членове на русенското колоездачно и мото дружество пред гараж "Солун". Сред тях е и Милко Клайнер. © Репродукция: Държавен архив - Русе.

Любимци на русенската публика и вечни съперници за първото място бяха Йордан Цветков и Димитър Марчев (Митиката). Заедно с тях се състезаваше Иван Ковачев (Геометрията), също така Димитър Дончев (Доктора) от Полски Тръмбеш, Иван Илиев (Тенекето) от Ямбол, Метю Метев от Габрово и голяма група столични мотористи, като държавния шампион Цоню Ангелов, Тихомир Млечевски, Владо Миладинов, по-късно Йордан Топлодолски, понякога братя Соколови. Гости на Русе бяха за определени състезания и мотоциклетисти от Букурещ, което възбуждаше публиката.

Два-три дни преди състезанията градът гърмеше от шума на мотоциклетите. Правеха се изпробвания на писта, по улиците и по шосетата, регулираха се двигатели, сменяха се износени части и се превеждаше техниката в бойна готовност. Тези манипулации се извършваха край техническите работилници на самите състезатели, тъй като повечето от тях бяха мото- и автомонтьори, а край тях винаги се събираше група от почитатели, които гледаха настройката на двигателите и гадаеха какво ще бъде представянето с тази машина. Двигателите и липсата на части дотолкова затрудняваха състезателите, че трябваше да измислят най-причудливи начини за поправка или замяна. Иван Цветков беше измислил за своя мотоциклет специална марка „Ярмомелка“. Зад нея в машината се криеха какви ли не части, които все пак я караха да върви. „Марката“ беше широко известна в града и на едни състезания увлеченият говорител я съобщи наред с ДКВ, „Сакс“ и другите мотоциклети.

Мотоциклетни състезания

През 1931 г. по време на "Балканските игри", за първи път се провеждат мотоциклетни състезания на затворената писта на Хиподрума в гр. София. На снимката, момент от състезанията на писта между Милко Клайнер от гр. Русе и гръкът Айдунополус, в дъното се вижда централната трибуна. © Репродукция: Спортна библиотека

Първият тур на състезанията се провеждаше обикновено в неделя сутринта по улиците на града и представляваше затворена обиколка по няколко кръга с маршрут от Центъра по главната улица до сегашния площад пред Дома на културата, остър десен завой по бул. „Съединение“, продължение по ул. „Петко Д. Петков“, чупки около градската градина при паметника на свободата и ляв завой по ул. „Борисова“ чак до площада пред Централна гара, където с десен завой по „Николаевска“, покрай Старата поща се влизаше пак по главната улица и маршрутът се затваряше в центъра пред Съдебната палата.

Целият терен беше павиран с едри ръбести павета. Трасето с острите си завои и няколко прави отсечки изискваше голяма сръчност от състезателите. По опасните места се поставяха бали със слама, но публиката изцяло превземаше тротоарите по целия маршрут и отблизо следеше развоя на битката. Моторите ревяха, хвърляха сини кълба дим, поднасяха на завоите и аха-аха да се ударят в тълпата или в някоя стена, но изведнъж „дръпваха“ по правите отсечки с бясна скорост до следващия завой.

Градът по време на състезания беше толкова шумен, че правеше съпричастни на спорта и най-незаинтересованите. На финала чакаше огромна тълпа, която с бесни викове приветстваше победителите, особено ако бяха русенци. След обяд цялата тази пукотевица се пренасяше на колодрума за състезания на писта. По-късно в средната празна част на колодрума беше направена овална писта „дър-трак“, покрита със сива сгурия. Теглеше се жребий за разпределението по серии и редът на явяването се обявяваше по традиционната йерихонова тръба. На победителите се раздаваха награди и след това победители и победени отиваха в някой ресторант, най-често „Ив. Марков“, за да укрепят спортната си и професионална дружба.

Братя Соколови демонстрираха акробатически пилотаж на мотоциклети. В едно „буре“, високо 5 – 6 метра, те засилваха мотоциклетите си до такава степен, че успяваха да се изкачат по отвесната стена до най-високия ръб и да правят там в хоризонтално положение обиколки по неговата периферия. В „кълбо“, изградено от мрежеста метална конструкция, те правеха вертикални обиколки по меридиана на сферата, при което човек и мотор по силата на центробежността бяха обърнати с главата надолу. И двамата братя – Димитър и Григор, бяха овладели до съвършенство този трик, изпълняваха го хладнокръвно, което будеше възхищението на всички зрители.

Русенци и сега смятат, което си е чиста истина, че техният град, заедно със София, беше центърът на мотоспорта в България. С изключение на общонационалните първенства, в Русе се провеждаха много интересни и повече на брой състезания. В две от тях по това време участваше и единствената жена – състезателката Парашкева (Паца) Манчева.

Мотоциклетно състезание пред Доходното здание в центъра на Русе, точно като това което ни описва Стефан Миланов.

Още по темата:

 

За първите стъпки на организирания футбол в Русе

За първите стъпки на организирания футбол в Русе

В „Спортно Русе“ ви предлагам една статия от Андрей Перев, поместена в списание „Спортен преглед“ в броя му от 15 февруари 1923 г. Това е разказ на съвременник и свидетел на първите стъпки на организирания футбол в Русе. Нещо повече, авторът е деен участник в тези събития, защото месеци след тази публикация ще видим Андрей Перев, като делегат на Русенския спортен съюз, сред основателите на Българската национална спортна федерация (БНСФ) на учредителния й конгрес в София. Още

През коя година е основан „Дунав“?

През коя година е основан „Дунав“?

В последните години тече дискусия сред привържениците на футбола (и спорта) в Русе за годината на основаване на “Дунав”. Споровете по този въпрос не рядко достигат до точката на кипене и все още няма еднозначен отговор. Не са един и двама „изявените историци“ с категорично мнение по темата. Наскоро няколко мои познати ме питаха какво мисля по въпроса. Надявам се със следващите редове да задоволя любопитството им, а ако е възможно и да поохладя малко страстите. Още

Колоезденето в спомените на Стефан Миланов

Колоезденето в спомените на Стефан Миланов

Стефан МилановВ рубриката „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическата гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.

Русенски спомени

В този откъс от книгата на Стефан Миланов „Русенски спомени“ се пренасяме директно на колодрума в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век, за да усетим атмосферата на състезанията. Увлекателният разказ ни припомня имената на наистина големи русенски колоездачи, донесли слава на града ни не само в национален мащаб. Днес времената са други. Новите ценности в съвременното общество наложиха разрушаването на русенския колодрум през 2007 г., за да бъде обслужено едно „публично-частно партньорство“. И сега единствено чрез спомените на проф. Миланов, като с машина на времето, е възможно да приседнем на трибуните на колодрума в компанията на старите русчуклии.

Русе е люлка на колоездачния спорт1. Успехите му в националните първенства по шосе и писта са известни. Градът има един от първите, а може би и първия в страната модерен колодрум2, построен по изискванията на този спорт. По колоспорта се увличаха много русенци. Известните състезатели Цанко Чернаев3 и Милко Клайнер4, за които се пееха и песни, вече бяха излезли от активна състезателна възраст, но оставиха след себе си много ентусиасти.

Милко Клайнер

Известният русенски колоездач Милко Клайнер - участник в Олимпийските игри в Париж през 1924 г. Снимката е правена пред ледените фигури на Бай Денчо Ножаров от сладкарница "Швейцария" през зимата на 1926 г. в Русе.

Една от основните предпоставки за развитието на колоезденето – колодрум – беше налице. Това осигуряваше провеждането на всички пистови дисциплини: бързина, издържливост на 101 тура, преследване, бягане по часовник и др. Шосейните състезания се правеха по шосетата за Велико Търново, Разград, Тутракан, Варна, които бяха с трошенокаменна настилка. Бял варовиков прах очертаваше отдалеч пътя на колоната, състезателите вдигаха този прах и изгаряха от жажда, но не се предаваха. Лошата настилка късаше гумите на велосипедите, случваше се състезател на падне.

Почти всичко беше оставено на личните възможности на състезателите. Те си търсеха велосипеди, те ги поддържаха. Този опит по-късно се оказа полезен за някои състезатели. Коста Дюлгеров5 и Насито използваха наученото и откриха велоремонтни ателиета.

Васил Маринов

Знаменосецът на Русенското колоездачно дружество Васил Маринов краси първите страници на спортния печат през 1926 г.

Спортистите тренираха по свой план, сами си осигуряваха участие в състезания. Появиха се Минчо Дамянов – издържливост на шосе, и Иван Косатев – на бързина. Гостуваха за състезания и много гости, между които Димитър Радев, Григор Добрев, Еню Молдовански, Рангел Митов, Цвятко Георгиев.

Колоездачните състезания бяха любимо зрелище на русенци. На колодрума имаше пейки, част от тях дори под покрив, но повечето зрители, особено младежите, седяха по тревата около циментовия кръг, ядяха семки, гледаха и крещяха при финалите и спринтовете. Състезанието неизменно беше озвучавано от военната духова музика, която в тежките моменти повишаваше напрежението и на състезатели, и на публика с изпълнението на една постоянна и традиционна мелодия в бърз ритъм. Тогава състезателите караха „на педали“, с наклонени напред тела и с поглед към финала, а публиката се изправяше на крака и всеки викаше каквото и колкото иска. След финиша крясъците спираха и се чуваха ръкопляскания.

Редът на състезанията, участниците и резултатите се обявяваха от втория етаж на една малка постройка за персонала на колодрума. Персоналът се представляваше от една щатна бройка – бай Петър. Оттам с помощта на тенекиена фуния, заместваща микрофон и усилвател, гръмогласен викач правеше съобщенията. Състезанията траеха по три-четири часа, изреждаха се по няколко серии на бързина, преследване, екипно и накрая се даваше старт за издържливост на 101 тура, около 30 км. Докато в бързината спорът се решаваше сравнително бързо, то в издържливостта това траеше около час, през който ставаха интересни неща.

Освещаване на колодрума през 1935 г.

Церемония по официално откриване и освещаване на новия колодрум с бетонова писта в Русе през 1935 г.

Имаше обичай за определени обиколки на състезанието, който пръв ги пресече, да му подаряват премии от по 100-200 лв. Дарителите бяха любители на този спорт, бивши състезатели, някои меценати на колоезденето и рядко дружеството на колоездачите. Обявява се например награда за 16 обиколки, бие се камбанката и състезателите спринтират. Винаги се намираха един-двама колоездачи, които бяха изостанали поне с една обиколка от основната група, но и те спринтираха, въпреки очевидната невъзможност да догонят и изпреварят останалите. Тук злите езици даваха единственото правдоподбно обяснение: изостаналите помагат на някои претенденти, като препречват пътя на конкуренцията и съответно получават „утешителна премия“ от наградата.

Понякога тази дисциплина се провеждаше вечер, за да се избегне горещината. Тогава на колодрума се запалваха няколко електрически лампи, които изобщо не бяха в състояние да осветят пистата и да осигурят нейното наблюдение от страна на журито. Когато групата преминаваше по слабо осветените места се чуваше характерен шум от плъзгане по виражите – достатъчно беше да падне един състезател, за да повлече след себе си още двама-трима. Никой не се смущаваше, всеки бързаше по-скоро да яхне колелото и да догонва другите.

Колоездачното дружество развиваше голяма дейност. Устройваше масови колопреходи и колоната на участниците беше много живописна, с резервните им униформи – бяла фланелка със зелена линия, зелени панталони, бяла шапка с козирка и златен ширит над нея. Начело на колоната се вееше зелено знаме, на което със златисти букви беше изписано името на колоездачното дружество. Няма да е пресилено, ако се каже, че привържениците на колоспорта не бяха по-малко от тези на футбола.

——————————–

1 Още в края на XIX век колоезденето е един от първите съвременни спортове, пробили път в Русе. В основаното през 1894 г. русенско телодвижително дружество „Горско пиле“ има отдел по колоездене. Националната федерация на колоездачите – Български колоездачен съюз е основан в Русе през 1902 г. По това време е открит и първият колодрум в града, наречен „велодром“ (велодрум).

2 Става дума за построеният през 1935 г. Градски колодрум – модерно за времето си съоръжение с циментова писта и трибуни за публиката. Тогава русенската община предоставя терена и съоръжението на Русенското колоездачно дружество за вечно ползване.

3 Цанко Чернаев – един от най-добрите български колоездачи през 20-те години на XX век. На него е посветен първият колоездачен марш от маестро Георги Атанасов.

4 Милко Клайнер – русенски колоездач, в последствие състезател по мотоциклетен спорт. Шампион на България по колоездене през 1923 г. Участник на Олимпийските игри в Париж през 1924 г, останал на 57-о място на шосе в крайното класиране. Един от основателите на Русенския мотоклуб и един от най-добрите български състезатели по мотоспорт през 30-те и 40-те години на XX век.

5 Коста Дюлгеров – русенски колоездач, записал исторически успех като победител в първата колоездачна обиколка на България през 1924 г.

Колодрумът 2005 г.
Русенският колодрум малко преди да бъде разрушен.

Още по темата:

Спомен за Раковски (Русе) – част III

Спомен за Раковски (Русе) – част III

Сезон 1994/95 в Северната „Б“ група бе изпълнен с много очаквания и надежди за русенските запалянковци. Твърд фаворит за първото място, което единствено даваше директна промоция в „А“ група, е Дунав. През януари на 1994 г. за президент на клуба е избран роденият в с. Пиргово строителен предприемач Димитър Барбуков. Човекът, който в онези години упорито наричаше себе си „бизМесмен“, по същото време е спонсор и на Локомотив (София). За треньор на Дунав е назначен Аспарух Никодимов, направена е скъпа селекция, чрез която са привлечени класни играчи от „А“ група. Още