В един от броевете си вестник „Спорт“ публикува обширен репортаж на първия войвода на Русенското колоездачно дружество капитан Александър Жеков за състоялата се на 11 октомври 1925 г. в града българо-румънска колоездачна среща. Още
Колоездене
Колоезденето в спомените на Стефан Миланов
В рубриката „Спортно Русе“ ви предлагаме откъс от книгата на проф. дмн Стефан Миланов „Русенски спомени“. Русчуклия, роден през 1932 г. в махалата около Буровата къща от южната страна на днешната математическата гимназия, бъдещият професор е възпитаник на мъжката гимназия в града. В периода 1956 – 1962 г. е работил като лекар в Окръжната болница. От 1962 г. е на научна работа в Медицинска академия – София. Бил е директор на Института по нуклеарна медицина, радиобиология и радиационна хигиена. Основател и пръв председател на българското дружество по нуклеарна медицина.
В този откъс от книгата на Стефан Миланов „Русенски спомени“ се пренасяме директно на колодрума в края на 30-те и началото на 40-те години на XX век, за да усетим атмосферата на състезанията. Увлекателният разказ ни припомня имената на наистина големи русенски колоездачи, донесли слава на града ни не само в национален мащаб. Днес времената са други. Новите ценности в съвременното общество наложиха разрушаването на русенския колодрум през 2007 г., за да бъде обслужено едно „публично-частно партньорство“. И сега единствено чрез спомените на проф. Миланов, като с машина на времето, е възможно да приседнем на трибуните на колодрума в компанията на старите русчуклии.
Русе е люлка на колоездачния спорт1. Успехите му в националните първенства по шосе и писта са известни. Градът има един от първите, а може би и първия в страната модерен колодрум2, построен по изискванията на този спорт. По колоспорта се увличаха много русенци. Известните състезатели Цанко Чернаев3 и Милко Клайнер4, за които се пееха и песни, вече бяха излезли от активна състезателна възраст, но оставиха след себе си много ентусиасти.
Една от основните предпоставки за развитието на колоезденето – колодрум – беше налице. Това осигуряваше провеждането на всички пистови дисциплини: бързина, издържливост на 101 тура, преследване, бягане по часовник и др. Шосейните състезания се правеха по шосетата за Велико Търново, Разград, Тутракан, Варна, които бяха с трошенокаменна настилка. Бял варовиков прах очертаваше отдалеч пътя на колоната, състезателите вдигаха този прах и изгаряха от жажда, но не се предаваха. Лошата настилка късаше гумите на велосипедите, случваше се състезател на падне.
Почти всичко беше оставено на личните възможности на състезателите. Те си търсеха велосипеди, те ги поддържаха. Този опит по-късно се оказа полезен за някои състезатели. Коста Дюлгеров5 и Насито използваха наученото и откриха велоремонтни ателиета.
Спортистите тренираха по свой план, сами си осигуряваха участие в състезания. Появиха се Минчо Дамянов – издържливост на шосе, и Иван Косатев – на бързина. Гостуваха за състезания и много гости, между които Димитър Радев, Григор Добрев, Еню Молдовански, Рангел Митов, Цвятко Георгиев.
Колоездачните състезания бяха любимо зрелище на русенци. На колодрума имаше пейки, част от тях дори под покрив, но повечето зрители, особено младежите, седяха по тревата около циментовия кръг, ядяха семки, гледаха и крещяха при финалите и спринтовете. Състезанието неизменно беше озвучавано от военната духова музика, която в тежките моменти повишаваше напрежението и на състезатели, и на публика с изпълнението на една постоянна и традиционна мелодия в бърз ритъм. Тогава състезателите караха „на педали“, с наклонени напред тела и с поглед към финала, а публиката се изправяше на крака и всеки викаше каквото и колкото иска. След финиша крясъците спираха и се чуваха ръкопляскания.
Редът на състезанията, участниците и резултатите се обявяваха от втория етаж на една малка постройка за персонала на колодрума. Персоналът се представляваше от една щатна бройка – бай Петър. Оттам с помощта на тенекиена фуния, заместваща микрофон и усилвател, гръмогласен викач правеше съобщенията. Състезанията траеха по три-четири часа, изреждаха се по няколко серии на бързина, преследване, екипно и накрая се даваше старт за издържливост на 101 тура, около 30 км. Докато в бързината спорът се решаваше сравнително бързо, то в издържливостта това траеше около час, през който ставаха интересни неща.
Имаше обичай за определени обиколки на състезанието, който пръв ги пресече, да му подаряват премии от по 100-200 лв. Дарителите бяха любители на този спорт, бивши състезатели, някои меценати на колоезденето и рядко дружеството на колоездачите. Обявява се например награда за 16 обиколки, бие се камбанката и състезателите спринтират. Винаги се намираха един-двама колоездачи, които бяха изостанали поне с една обиколка от основната група, но и те спринтираха, въпреки очевидната невъзможност да догонят и изпреварят останалите. Тук злите езици даваха единственото правдоподбно обяснение: изостаналите помагат на някои претенденти, като препречват пътя на конкуренцията и съответно получават „утешителна премия“ от наградата.
Понякога тази дисциплина се провеждаше вечер, за да се избегне горещината. Тогава на колодрума се запалваха няколко електрически лампи, които изобщо не бяха в състояние да осветят пистата и да осигурят нейното наблюдение от страна на журито. Когато групата преминаваше по слабо осветените места се чуваше характерен шум от плъзгане по виражите – достатъчно беше да падне един състезател, за да повлече след себе си още двама-трима. Никой не се смущаваше, всеки бързаше по-скоро да яхне колелото и да догонва другите.
Колоездачното дружество развиваше голяма дейност. Устройваше масови колопреходи и колоната на участниците беше много живописна, с резервните им униформи – бяла фланелка със зелена линия, зелени панталони, бяла шапка с козирка и златен ширит над нея. Начело на колоната се вееше зелено знаме, на което със златисти букви беше изписано името на колоездачното дружество. Няма да е пресилено, ако се каже, че привържениците на колоспорта не бяха по-малко от тези на футбола.
——————————–
1 Още в края на XIX век колоезденето е един от първите съвременни спортове, пробили път в Русе. В основаното през 1894 г. русенско телодвижително дружество „Горско пиле“ има отдел по колоездене. Националната федерация на колоездачите – Български колоездачен съюз е основан в Русе през 1902 г. По това време е открит и първият колодрум в града, наречен „велодром“ (велодрум).
2 Става дума за построеният през 1935 г. Градски колодрум – модерно за времето си съоръжение с циментова писта и трибуни за публиката. Тогава русенската община предоставя терена и съоръжението на Русенското колоездачно дружество за вечно ползване.
3 Цанко Чернаев – един от най-добрите български колоездачи през 20-те години на XX век. На него е посветен първият колоездачен марш от маестро Георги Атанасов.
4 Милко Клайнер – русенски колоездач, в последствие състезател по мотоциклетен спорт. Шампион на България по колоездене през 1923 г. Участник на Олимпийските игри в Париж през 1924 г, останал на 57-о място на шосе в крайното класиране. Един от основателите на Русенския мотоклуб и един от най-добрите български състезатели по мотоспорт през 30-те и 40-те години на XX век.
5 Коста Дюлгеров – русенски колоездач, записал исторически успех като победител в първата колоездачна обиколка на България през 1924 г.
Още по темата: